За раждането и смъртта

   Защо се страхуваш да изоставиш идеята за Бога? Идеята за Бога определено по някакъв начин ти пречи да се страхуваш. Така че в момента, в който я оставиш, ще започнеш да се страхуваш. Тя е някаква психологическа защита, това е тя.
   Детето не може да не се страхува. В утробата на майка си то не се страхува. Не съм чувал някое дете в утробата на майка си изобщо да си помисля да ходи на синагога или на църква, или да чете Библията, Корана или Бхагаватгита; или дори да се притеснява за това дали има Бог, или няма. Не мога да си представя, че детето в утробата на майка си по някакъв начин ще се интересува от Бога, от дявола, от небеса, от рай. Защо? То вече е в рая. Нещата не могат да бъдат по-добри, отколкото са.
   Детето е напълно защитено в един топъл, уютен дом, плува си в подхранващи химикали. И ще се изненадате: през тези девет месеца детето израства повече, отколкото пропорционално ще израсте за тридесет години. За девет месеца то изминава толкова дълъг път, от почти нищо то се превръща в същество. За девет месеца то преминава през милиони години еволюция, от най-първото живо същество досега. То преминава през всичките тези фази.
   И животът му е напълно сигурен: няма нужда да работи, няма страх, че ще гладува; всичко се извършва от тялото на майката. Девет месеца живот в утробата в такава абсолютна сигурност създава един проблем, от който са произлезли вашите така наречени религии.
Когато детето излиза от майчината утроба, първото нещо, което му се случва, е страх.
   Това е очевидно. То е загубило дома си, сигурността си. Тази топлина, обкръжението - всичко, което то е познавало като свой свят, е напълно загубено, и детето е хвърлено в един странен свят, за който не знае нищо. То трябва да започне да диша самостоятелно.
   Детето има нужда от няколко секунди да разбере факта, че вече трябва да диша самостоятелно - дишането на майката няма да помогне. Просто за да го подкани, докторът го увисва надолу с главата и здравата го пляска по задника. Какво начало само! И какво посрещане!
Началото за детето е страх от всичко. В продължение на девет месеца то е било в тъмнина, а в една модерна болница, където то ще се роди, ще има навсякъде само ярка неонова светлина. А за ретината на неговите очи, които никога преди не са виждали светлина, дори и светлина на свещ това е прекалено. Тази светлина е шок за очите му.
   А докторът не чака дори няколко секунди - той прерязва връзката, която все още свързва детето с майката, последната надежда за сигурност... а това същество е толкова мъничко. И ти много добре знаеш, че никой не е по-безпомощен от човешкото дете, никое друго дете в цялото съществувание.
   Ето защо конете не са измислили хипотеза за Бога. Слоновете не са мислили за някаква идея за Бога, няма нужда. Новороденото слонче веднага започва да ходи и да гледа наоколо, да изследва света. То не е така безпомощно като човешкото дете. Всъщност толкова много неща зависят от безпомощността на човешкото дете, че ще се изненадаш: семейството, обществото, културата, религията, философията - всичко зависи от безпомощността на човешкото дете.
   При животните семейства не съществуват поради простата причина, че детето няма нужда от родителите. Човекът е трябвало да вземе решение в полза на определена система. Бащата и майката трябва да са заедно, за да се грижат за детето. То е резултатът от тяхната любов, то е тяхно творение. Сега, ако се остави човешкото дете само, точно както при толкова много други животни, не можеш да си представиш то да оцелее - невъзможно е! Къде ще намери храна? Кого ще попита? Какво ще попита?
   Може би то е дошло твърде рано? Има някои биолози, според които човешкото дете се ражда преждевременно - девет месеца не са достатъчни - защото идва на бял свят толкова безпомощно. Но човешкото тяло е такова, че майката не може да носи детето повече от девет месеца, иначе ще умре и смъртта й ще бъде смърт и за детето.
   Изчислено е, че ако детето може да живее в утробата на майка си поне три години, тогава може би няма да има нужда от баща и майка и семейство, както и от общество, култура, Бог и свещеници. Но детето не може да живее в утробата на майката в продължение на три години. Тази странна биологична ситуация е повлияла на цялото човешко поведение, на мисленето, на структурата на семейството, на обществото, и това е създало страха.
   Първото преживяване на детето е страх и последното преживяване на човека е също страх.
Раждането е също и някаква смърт; можеш да си спомниш - просто погледни на това от гледна точка на детето. То е живяло в някакъв свят, който е бил напълно задоволителен. То не е имало нужда от абсолютно нищо, не е било алчно за нищо повече. Просто се е наслаждавало на съществуването, на растенето - и след това изведнъж го изхвърлят навън.
За детето това преживяване е преживяване на смъртта: смъртта на целия негов свят, на неговата сигурност, на неговия уютен дом.                             

    ...Затова детето, излизащо от майчината утроба, ако изобщо чувства, сигурно се чувства като мъртво. То не може да го чувства това като раждане, невъзможно е. Това е наша идея - идея на тези, които стоят отвън - ние наричаме това раждане.
   И втория път, един ден отново, след всички тези усилия през целия живот... Той е успял да направи нещо - малка къща, семейство, малък кръг приятели, малко топлина, малко ъгълче някъде в света, където може да си почине и да бъде самият себе си, където е приет. Трудно е - цял живот борба и изведнъж един ден открива, че отново е изхвърлен.
   Докторът отново е дошъл - а това е човекът, който го е ударил! Но онзи път е било, за да започне да диша, а този път, доколкото знаем... Сега ние сме от тази страна и не познаваме другата страна. Другата страна е оставена на въображението - ето защо има рай и ад... и всякакво побъркано въображение.
   Ние сме от тази страна, а човекът умира. За нас той умира, но той може би отново се преражда. Но това само той знае и няма да се върне назад да ни каже: „Не се тревожете, аз не съм умрял, жив съм." Той не би могъл да се върне в утробата на майка си, за да хвърли последен поглед и да каже довиждане на всички, нито пък сега може да се върне, да отвори очи и да се сбогува с всички вас, да каже: „Не се тревожете, аз не умирам, прераждам се."  Хиндуистката идея за прераждането не е нищо друго освен проекция на обикновеното раждане. За утробата - ако тя можеше да мисли - детето е мъртво. За детето - ако то мисли - то умира. Но то се ражда; това не е било смърт, а раждане. Хиндуистите са проектирали същата идея и върху смъртта. От тази страна изглежда като че ли човекът умира, но от другата страна... Но другата страна е наше въображение; ние можем да си я направим такава, каквато я искаме.
   Всяка религия създава другата страна по различен начин, защото всяко общество и всяка култура е зависима от различна география, от различна история. Например: тибетците не могат да си представят другата страна като хладна - дори хладината е плашеща, а студът е невъзможен. Тибетците смятат, че умрелият човек е на топло, в един нов свят, който винаги е топъл.
   Индийците не могат да си представят, че там е винаги топло. В Индия дори четири месеца жега в годината са твърде много, а какво остава във вечността да е топло - направо ще се опечеш! Те не са имали идея за климатична инсталация, но според начина, по който хиндуистите си представят техния рай, той е все едно с климатична инсталация - винаги хладен въздух, нито горещо, нито студено, но хладно. Винаги е пролет, индийска пролет - всички цветя цъфтят, ветровете са пълни с ухание, птиците пеят, всичко е живо - но въздухът не е топъл, а хладен. Това те все отново и отново ни го напомнят: непрекъснато тече хладен въздух.
   Твоят ум е това, което проектира идеята - иначе не би трябвало да е различно за тибетците, за индийците, за мохамеданите. Мохамеданите не могат да си представят, че другият свят ще е пустиня - те толкова много са страдали в арабската пустиня. Другият свят е един оазис - навсякъде оазис. Не че след сто мили ще намериш малък оазис с малко вода и няколко дървета, не - навсякъде само оазис и никъде пустиня.
   Ние си правим своите проекции, но за човека, който умира, това отново е същият процес, който той вече е преживял веднъж.Защо исках да си припомниш това? - защото твоят Бог не е нищо друго, освен страха от твоя първи ден, който все продължава и продължава до последния момент, става все по-голям и по-голям. Ето защо когато човек е млад, той може да е атеист, може да си позволи да бъде, но колкото по-възрастен става, за него става малко трудно да бъде атеист. Ако го попиташ тогава, когато се приближава към гроба си, когато е с единия си крак в гроба: „Ти все още ли си атеист?", той ще ти отговори: „Почвам да се замислям" - поради страх... какво ще се случи? Целият негов свят изчезва.

 

/Ошо,"За смелостта",превод Николай Тонев/

 

Полезни връзки

instrukcii.info