Вярванията, насадени ни в детството

   На брега родители организираха плажни игри за децата си. Заслушах се за кратко и с изненада установих, че насърчават наследниците си да се надпреварват помежду си. Не бе достатъчно да се справят успешно със заниманията, важно бе да победят другарчетата си, да бъдат по - добри от тях. Какви ли вярвания движеха тези родители? Че човек има стойност само, когато изпревари другите? Че резултатът заслужава уважение само когато е по - добър от този на съседа? По мое мнение, единствената достойна надпревара е надпреварата със самите нас. По - скоро да надминеш себе си, отколкото другия. Мъдрецът ми бе обяснил, че човек не може да  съди вярването, а само да се интерсува от неговите последици. И какви можеха да бъдат тези последици в  настоящия случай? Стимулиране? Несъмнено. Мотивация за напредък? Но какво влияние щяха  да окажат върху отношенията с хората? Можем ли да изживеем едно прятелство, една любов, когато сме свикнали да се сравняваме с другия? А какво изпитваме в присъствието на хората? Колебаем ли се между чувство на превъзходство и чувство на непълноценност? Между безразличие и почтителност? Или жал и завист? Тези родители не си даваха сметка, че развиват у децата си стремежи, които ще сложат траен отпечатък върху социалните им отношения. Техните мотивации, поведения, емоции, щяха да бъдат белязани от определени вярвания, изградени у тях във възраст, в която децата попиват предложените им модели.
   А самите родители? Те пък по какъв начин бяха развили тези вярвания? Дали ги дължат на собствените си родители, или са се сблъскали с напористи конкуренти, които са ги унизили, и затова сега искат техните деца да бъдат в доминираща позиция? В такъв случай избирали ли бяха? Или се подчиняваха на модела, наложен им отвън?
  

„Човекът, който искаше да бъде щастлив“, Лоран Гунел

 

Полезни връзки

instrukcii.info