Вярата в собствените възможности

... Изводите, които правим несъзнателно от събития, които са ни се случили в живота.
... - Ето един малко пресилен пример, за да илюстрираме по- ярко положението. Представете си едно бебе, чиито родители практически не реагират на това, което прави. Бебето плаче. Родителите не си мръдват пръста. Вика. Пълна тишина от тяхна страна. Смее се. Отново никаква реакция. Логично е да предположим, че постепенно в него ще се развие чувство, че не оказва никакво влияние върху околния свят, че не е в състояние да получи каквото и да е от околните. Разбира се, то няма да си го каже съзнаелно, особено на тази възраст. Появява се някакво чувство, нещо усетено, което попива в него. За да опростим нещата максимално, ще предположим, че то няма други, по-положителни преживявания, и ще заключим, че в зряла възраст ще се превърне във фаталист, няма да се обръща към другите, за да получи желаното, няма да се стреми към промени. Ако някой от приятелите му открие, че е попаднал в затруднено положение, например в професионален план, ще бъде удивен от неговата пасивност. Колкото и да се старае да го убеди  да реагира, да предприеме нещо, да вземе положението  в ръце, да се свърже със съответните хора, нищо няма да се получи. Вероятно приятелят ще го осъди строго, без да знае, че поведението му е само резлтат от дълбоко загнезденото в него  убеждение, че не е в състояние да окаже и най-малкото въздействие върху околния свят, нито да получи каквото и да е от другите хора. Този човек дори не осъзнава , че вярва в подобно нещо. Просто за него такава е реалността, такава е неговата реалност.
   - Успокойте ме – няма такива родители, нали?
   - Беше само пример, нищо повече. Можем да си представим и обратното: супервнимателни родители, които реагират на най- дребната проява на детето си. Притичват на мига, ако се разплаче, умиляват се, когато се усмихне, изпадат в екстаз, когато се разсмее. При това положение детето развива чувството,че оказва влияние върху заобикалящите го, и казано най- общо, стигаме до заключението, че в зряла възраст то ще се превърне в напорист професионалист или в обаятелна личност, която съзнава въздействието си върху околните и не се колебае нито миг, когато се обръща към тях, за да получи  желаното. Но и той няма да съзнава, че става дума за собствената му вяра – за него е очевидно :  той умее да влияе на околните. Факт и нищо повече. Той не знае, че тази вяра се е настанила в ума му в резултат от преживяното в детството.

„Човекът,който искаше да бъде щастлив“, Лоран Гунел

 

Полезни връзки

instrukcii.info