Как "програмираме" децата

 

   Много от пациентите, скоито съм работил, преследват успеха, защото така са ги програмирали родителите им, които несъзнателно или нарочно са показвали любов към тях само при наличието на постижения. Така децата се научили да преследват успехите, за да се чувстват обичани.

   При други хора професионалният успех действа като магнит за чуждото възхищение и това е довело до пристрастяването им към похвалите. След отключването на тази зависимост, те започват да се нуждаят от все по-големи дози от наркотика на признанието или възхищението, който да облекчи болката от мълчанието или да разсее нездравия страх от критиката.

 

   Мъжете са най-поддатливи на повелята за професионален и материален успех поради убеждението, че точно той привлича най-силно жените. Много жени от своя страна вярват, че щастието им зависи от това, да се чувстват красиви и желани.

   ... Последиците от подобна нагласа са предвидими: всеки път, когато трябва да се справим с провалите, колкото и дребни и незначителни да са те, ставаме жертва на страданието, разочарованието и нещастието.

   От това заблуждение можем да излезм само ако успеем да открием източник на сила, който не е свързан нито с успеха, нито с възхищението на околните. С други думи ако всички съумеем да създадем различен начин на общуване помежду си, при който никой не е задължен да доказва, че може да стигне по-далече, да скача по-високо или да има повече от другите, за да получи признание... Ако развиваме отношения между равноправни личности, съзнаващи, че са такива само поради принадлежността си към човешкия род, то тогава миражът на успеха изчезва и постигаме съзнание за единство и безусловно уважение към всички – зардаи това, което е всеки човек, а не заради нещата, които притежава или е постигнал.

   Наясно ли сме с това, вече е по-лесно да не се отчайваме, когато нещо „не се получи”, защото ще знаем, че заслужаваме признанието, уважението и вниманието на околните поради простия факт, че сме едни от тях.

   Няма съмнение, че това откритие е достатъчно, за да унищожи вденъж завинаги един от най-примитивните и първични човешки стархове: страхът, че ще бъдем изоставени.

   Сигурен съм, че ако отрано приучим децата си на подобно несъперническо поведение – още докато са у дома... ще станат по-възприемчиви, по-съпричастни, по-солидарни и по-отворени за радостите на живота.

 

 

 

"Трите въпроса.Кой съм? Накъде отивам? С кого?", Хорхе Букай, изд. "Хермес"

   В заблуждението си тези бащи и майки полагат неимоверни старания, за да държат децата си далеч от всевъзможни травми, без да разбират, че с това също ги лишават от възможността да се научат как да се справят с разочарованията си.

 

Полезни връзки

instrukcii.info