Скъпи мои, благодаря, че ви има, че ви имаше и че ще ви има вечно!

 

   Това са ония, за които Господ Бог казва: „ Ето апостолите ми за теб.”Ония, които е избрал да са твое начало. Те, по Божията воля са станали причина за живота ти.

   Готов ли си на всичко за тях? Готов ли си да им бъдеш слуга? Гордееш ли се с това благородно служене? Ако им доставиш и най-малката радост, ще те изпълни ли хилядократна радост?

   Това са твоите Майка и Баща!...

   Господи, как са остарели! В теб се е влял животът им, а какво си направил с него?!

   Погледни внимателно скръбните бръчки край устата й... Пълните й сочни устни отидоха при теб. А ти ги превърна в страст, която щедро пилееш наляво-надясно.

   Как е помръкнал погледът на баща ти! Ти взе блясъка на младите му очи и го превърна в ненаситна алчност.

   Бели коси, бръчки, скръбни лица... Никога не са били толкова стари! Ти самият едва можеш да ги познаеш. Естествено! Всички тези рани са твое дело, нали? Това са плодовете на собствените ти усилия, така ли е?

   Е, ще се доближиш ли, или те е страх? Страх те е, защото много неща се случиха между вас. Болка от неразбирателство, от нетърпимост, горчилка, обиди. Много горчивина, много обиди.

   От обидите, които им отправи, от страданията, от болката, ти издигна висока стена. Тя сега ви разделя.Помниш ли как я градеше? Ден след ден, ден след ден, ден след ден. Тогава бързаше да я вдигнеш и искаше да е колкото се може по-висока. Ето, постигнал си желаното.

   И онзи камък, помниш ли? Най-големият, най-тежкият, най-страшният, когато им каза...

   Този камък лежи между вас, заклещил е  всички входове и изходи. Той подпира желязната врата, зад която страдат най-близките ти хора.Той остана да ти тежи на сърцето.

   Защото родителите само обичат. Те нямат нищо друго за теб освен майчина и бащина любов. Когато и да отидеш при тях – прегръдките им ще те посрещат...

 

...

   Имало едно време един Рицар. Той се влюбил безумно в красавица без сърце и душа. Страдал и се топял от страст в желанието си да заплени тази бездушна кукла. Тогава не знаел, че в гърдите си тя носи не сърце, а камък.

   Дни, месеци и години изминали в напразен блян, в безсмислени терзания.

   И веднъж, в желанието си да се отърве от него тя казала: „ Донеси ми сърцето на майка си, тогава ще бъда твоя. Донеси ми сърцето на онзи, която те обича, и ще ти стана жена.”

   Влюбеният Рицар се прибрал в къщи ужасно объркан. Той дълго страдал и се съпротивлявал, проклинал себе си, но животинската му страст надделяла. Той влязъл в стаята и убил майка си, изтръгнал сърцето й и бегом  го понесъл на безсърдечната красавица.

   С мечтата за нея той тичал като сляп, та се спънал и паднал, изтървал сърцето на майка си.

   И внезапно чул глас: „ Синко, синко, да не се удари? Синко, боли ли те, момчето ми? Да имах ръце, щях да те вдигна, да отупам праха от дрехата ти, да те притисна към себе си. Хайде ставай, ставай по-скоро, носи ме на възлюблената си и бъди щастлив!”

   Така говорело сърцето на майка му.

 

   Помниш ли, това е история за друг Рицар, а може би, за теб?...

...

    Рицарю, къде  е мечът ти? Измъкни своя меч – желание. Само желанието ти стига. Върви, удари, разруши тази стена!

   Обърни се към тях без думи. Просто със сърцето си им кажи сега всичко, което искаш да им кажеш. Те непременно ще те чуят, те всичко ще разберат, защото те обичат. Ако в сърцето си го пожелаеш – стената ще рухне, камъкът ще се изтърколи от вратата.

   Помоли за прошка тези стари хора! Те те обичаха, обичат те и ще те обичат вечно. Те винаги са живели и сега продължават да живеят само за теб. Как биха искали да си щастлив, да станеш по-добър от тях. Чуй само: по-добър от тях, апостолите на Господ Бог!

    Те искат да не се скиташ в мрака на сърцето си, а да се върнеш към светлината. Как беше в детството, помниш ли? Поискай им прошка! Прости и на себе си за болката, която си им причинил. Става ли?

   Виж, виж – отварят се вратите.

   Стените рухват...

...

   Просто се устреми, опитай, кажи им: скъпи мои, благодаря, че ви има, че ви имаше и че ще ви има вечно!

   Иди при оная стара, уморена жена, докосни я. Пошепни благоговейно: „Мамо!” Опитай се да вложиш в тази кратка дума цялата нежност, цялата любов, цялата топлина на душата си!

   О, колко трудно е понякога да кажеш тази дума, но може точно тя да е ключът. Опитай, нищо не губиш. Ти можеш, аз вярвам в теб, Рицарю мой!

   Повтори я пак, и пак! Усещаш ли се вече пак малко фърфалаче? Колко отдавна беше и колко отдавна искаш да се върнеш в тази чудесна страна!

   Пак, пак кажи „мамо”! Почувствай острата болка на освобождаването! Почувствай как от всяко повтаряне душата ти стене и оживява, как от сърцето ти пада  на големи чирепи дебелата коруба, в която от години се намираше...

   Ти виждаш: след всяко повтаряне става по-светло, по-светло, по-светло... Чувстваш полъха на благоговението... И трепета на завръщането... И сълзите на любовта...

   Кажи на този стар, но запазил достойнството си човек: „Татко!” Повтаряй пак, и пак, и пак! Кажи го толкова пъти, че душата ти да запее и да откликне с ехо!

   Виж, виж, падат оковите! Твоите родители се подмладяват пред очите ти!Твоите родители са отворили обятия за теб, те искат да те прегърнат, да те притиснат към себе си, да ти предадат цялата си любов, топлина, сила, душевна красота, мъдрост!

   Виж, съвсем млади са! Виж, те се смеят и плачат! Иди при тях, прегърни ги. Стопли ги с внимание...

 

 

 

  

 

   „Къде на майната си зимуват звездите по пладне, или как да прилапаме един милион решения”, М. Норбеков, изд. „Жануа ‘98”

 

Полезни връзки

instrukcii.info