Несправедливостта като нож, който отваря рани в ума

 

   Можете да забележите как истинската любов и свобода биват разрушавани, гледайки децата. Представете си едно дете на 2-3 годинки, което тича и се забавлява в парка.  Майката е там и го наблюдава, страхува се, че може да падне и да се нарани. В определен момент тя понечва да го спре и момченцето си мисли, че майка му си играе с него и решава да тича по-бързо, за да избяга от нея. Минават коли наблизо по улицата, което кара майката да се страхува още повече и накрая го хваща. Детето очаква да си играят, а тя го нашляпва. Бум! Шок. Щастието на детето е израз на любовта, извираща от него и то не разбира защо майка му действа по този начин. Това е шок, който спира любовта малко по малко с времето. Детето не разбира думите, но въпреки това то може да си зададе въпроса защо?
   Тичането и играта е израз на любов, но това вече не е безопасно, защото родителите ти те наказват, когато изразяваш любовта си. Изпращат те в стаята ти  и ти не можеш да правиш това, което искаш. Казват ти, че си лошо момче или  лошо момиче и това те срязва, което е равносилно на наказание.
   В тази система от награди и наказания има чувство за справедливост и несправедливост, за това какво е честно и какво не е честно. Чувството за несправедливост е като нож, който отваря рана в ума. След това в зависимост от нашата реакция спрямо несправедливостта, раната може да се инфектира с емоционална отрова. Защо някои рани се инфектират? Нека видим друг пример.
   Представете си, че сте три или четиригодишно дете. Щастливи сте, играете и изследвате.  Не сте съзнателни за това какво е добро, какво е лошо, какво е правилно и какво е грешно, какво би трябвало да правите и какво не би трябвало да правите, защото все още не сте опитомени. Играете си във всекидневната с каквото ви попадне наоколо. Нямате никакво лошо намерение, не се опитвате да нараните никой, но играете с китарата на баща си. За вас това е само играчка, изобщо не искате да нараните баща си. Но на баща ви му е лош ден. Има проблеми в работа, влиза в стаята и вижда, че си играете с неговите неща. Той веднага полудява, сграбчва ви и ви нашляпва.
Това е несправедливост от ваша гледна точка. Баща ви просто идва и гневно ви наранява. Това е човекът, на който напълно сте се доверявали, защото е ваш баща, някой който винаги ви защитава и позволява да играете и да бъдете себе си. Сега има нещо, което не пасва. Това усещане за несправедливост е като болка в сърцето, която ви кара да заплачете. Вие плачете, не просто защото са ви напляскали. Не от физическата агресия ви боли, емоционалната агресия е тази, която вие смятате за несправедлива. Вие нищо не сте направили.
   Това чувство за несправедливост отваря рана във ум  ви. Вашето емоционално тяло е наранено и в този момент губите малка част от невинността си. Научавате се, че не винаги можете да разчитате на баща си. Дори да не осъзнавате това, защото вашият ум не може да анализира, той все пак разбира: “Аз не мога да разчитам”. Емоционалното тяло ви казва, че тук има нещо, на което не можете да разчитате и че това нещо може да се повтори.
   Вашата реакция може да е страх, гняв, засрамване или просто плач. Но тази реакция е вече емоционална отрова, защото нормалната реакция преди опитомяването е да искате да ударите баща си в отговор на това, че ви е напляскал. Удряте го или просто посягате и това разгневява баща ви още повече. Затова, че само сте посегнали, той ви наказва още по-лошо. Сега вие знаете, че той ще ви унищожи. Сега се страхувате от него, и не се защитавате повече, защо знаете, че това само ще влоши нещата.
   Вие все още не разбирате защо, но знаете, че баща ви може да ви убие дори. Това отваря жестока рана във вашия ум. Преди това умът ви е бил напълно здрав, напълно невинен. След това разсъждаващият ум се опитва да обясни по някакъв начин преживяното.  Научавате се да реагирате по определен начин и това променя начина ви на живот. Това преживяване ще се повтаря още. Несправедливостта ще идва не само от родителите, но и от братята и сестрите, от роднините, от училището, от обществото, от всеки. С всеки страх вие се научавате да защитавате себе си, но не по начина, по който бихте го направили преди опитомяването, когато просто бихте се защитили и продължили да играете.
   Сега има нещо вътре в раната, което в началото не е голям проблем - емоционалната отрова. Емоционалната отрова се натрупва и умът започва да си играе с нея. Започваме да се тревожим малко за бъдещето, защото си спомняме за отровата и не искаме това да се случва отново. Спомняме си също и случаи, когато сме били приемани, когато мама и татко са  били добри с нас и сме живеели в хармония. Ние търсим хармонията, но не знаем как да я създадем. И понеже сме вътре в сапуненото мехурче на нашето собствено възприятие, ни се струва, че каквото и да се случва около нас, то е заради нас. Вярваме, че мама и татко се бият заради нас, дори когато това няма нищо общо с нас.
   Малко по малко ние губим своята невинност, започваме да изпитваме негодувание и никога повече не забравяме. С времето тези инциденти и взаимоотношения  ни карат да разберем, че не е безопасно да бъдем това, което наистина сме.  Разбира се, това варира по интензивност за всеки човек в зависимост от неговата интелигентност и образование. Зависи от много неща. Ако имате късмет, опитомяването не е толкова силно. Но ако не сте такъв късметлия, опитомяването може да бъде толкова силно и раните толкова дълбоки, че дори може да ви е страх  да говорите. Резултатът е: “Аз съм  срамежлив.”  Стеснителността е страх да изразиш себе си. Може да си мислите, че на знаете как да танцувате или пеете, но това е просто потискане на нормалния човешки инстинкт да изразява любовта си.

 

"Умението да обичаш - Толтекска книга на мъдростта", Дон Мигел Руис

 

Полезни връзки

instrukcii.info