Когато човек се роди, емоционалният му ум е напълно здрав. Може би около три или четири годишна възраст започват да се появяват първите рани в емоционалното тяло и да се инфектират с емоционалната отрова. Но ако наблюдавате две или тригодишни деца, ако наблюдавате начина, по който те се държат, ще видите, че те играят през цялото време. Ще ги видите да се смеят през цялото време. Въображението им е толкова мощно, и начинът, по който те мечтаят,  е едно изследователско приключение. Когато нещо не е наред, те реагират и защитават себе си, а после просто им минава и насочват своето внимание отново към момента и отново започват да играят,  да изследват, да се забавляват. Те живеят в момента, в настоящето. Не се срамуват от миналото, не се тревожат за бъдещето. Малките деца изразяват това, което чувстват и не се страхуват да обичат.

   Най-щастливите моменти в нашия живот са, когато играем като децата, когато пеем и танцуваме, когато изследваме и създаваме просто за забавление. Чудесно е, когато се държим като децата, защото това е нормалният човешки ум, нормалната човешка склонност. Като деца ние сме невинни и за нас е естествено да изразяваме любов. Но какво се е случило с нас? Какво се е случило на целия свят?...

   Проблемът е в програмата, в информацията, която сме съхранили в умовете си. Привличайки вниманието на децата, ние ги учим да как да говорят, как да четат, как да се държат, как да мечтаят. Ние опитомяваме хората по същия начин, по който опитомяваме кучето и другите домашни животни – с наказания и възнаграждения. Това е съвсем нормално. Това, което наричаме образование не е нищо повече от опитомяване на човешките същества.
   Страхуваме са да бъдем наказвани, да не бъдем лишени от наградата, да не би да не сме достатъчно добри за майка и татко, за учителите, братята и сестрите. Появява се нуждата да бъдем приемани. Преди това, ние не се тревожим дали ни приемат или не. Мнението на хората не е важно. Те не са важни, защото ние просто искаме да играем и да живеем в настоящето.
   Страхът да не получим възнаграждение става страх от отхвърляне. Страхът, че не сме достатъчно добри за някой друг ни кара да се опитваме да се променяме, да си създаваме образ. След това се опитваме да проектираме този образ в съответствие с това, което се иска от нас да бъдем, просто за да бъдем приети и възнаградени. Научаваме се да се преструваме, че сме това, което не сме и непрекъснато се опитваме да бъдем други, само за да угодим на родителите, учителите, на религията за каквото и да било. Непрекъснато повтаряме това и овладяваме изкуството да бъдем това, което не сме.
   Скоро забравяме кои сме наистина и започваме да живеем своите образи. Създаваме не само един образ, а много различни образи в зависимост от различните групи хора, с които се свързваме. Създаваме един образ вкъщи, друг образ в училище, а когато пораснем създаваме още повече образи.

"Умението да обичаш - Толтекска книга на мъдростта", Дон Мигел Руис