Ти загубваш своя малък център и постигаш центъра на самото съществувание

 

   Съзнанието няма никаква идея за „аз", за его. То няма идея за отделеността на човека от съществуванието. То не познава никакви бариери, никакви граници. То е едно със съществуванието, в състояние на дълбоко единство. Няма конфликт между индивидуалното и цялото. Човек просто тече в цялото и цялото тече в него. То е като дишането: вдишваш, издишваш - когато вдишваш, цялото влиза в теб, когато издишваш, ти влизаш в цялото. Това е един непрестанен поток, непрестанно споделяне. Цялото непрекъснато ти дава и ти непрекъснато даваш на цялото. Балансът никога не се губи.
   Но у себесъзнателния (егоистичния) човек има нещо сгрешено. Той взема, но никога не дава. Той не спира да трупа и е станал неспособен да споделя. Той непрестанно издига граници около себе си, така че никой да не може да ги пресича. Той непрестанно слага табели около своето същество: „Преминаването забранено". Той малко по малко се превръща в гроб, в мъртво същество - защото животът е споделяне.
   Себето е нещо мъртво, то е живо само по име. Съзнанието е безкраен живот, живот преизобилен. То не познава граници. Обикновено обаче всички са себесъзнателни.
   Да си себесъзнателен значи да си несъзнателен. Този парадокс трябва да се разбере: да си себесъзнателен означава да си несъзнателен, а да си не-себе-съзнателен - или себе-несъзнателен - означава да си съзнателен. И когато няма „себе", когато това малко, мъничко нещо изчезне, ти достигаш истинската самосъщност с главно „С" - наречи го върховен Аз, самосъщността на всичкото.
   Така че то е и двете: не-себе в смисъл, че то не е само твое, както и върховното себе, защото то е самосъщността на всичкото. Ти загубваш своя малък център и постигаш центъра на самото съществувание. Изведнъж ставаш безкраен, изведнъж вече не си обвързан, вече няма клетка около твоето същество и през теб започват да текат безкрайни сили. Ти ставаш проводник - чист, без никакви препятствия. Превръщаш се във флейта и Бог може да пее чрез теб. Ти ставаш просто един проход - празен, без нищо свое. Това аз наричам себеотдаване.
   Себесъзнанието не е отношение на себеотдаване, а на конфликт, на битка, на борба. Ако се бориш със съществуванието, ти ще си себесъзнателен, и разбира се, ще бъдеш побеждавай все отново и отново и отново. Всяка стъпка ще бъде стъпка към все по-голямо и по-голямо поражение. Обезсърчението ти ще е сигурно, ти си обречен още от самото начало, защото не можеш да поддържаш това „себе" срещу вселената. Невъзможно е, не можеш да съществуваш отделно. Не можеш да бъдеш монах.
   „Монах" * е хубава дума. Сигурно знаете за други подобни думи, които идват от същия корен, като „монопол" или „мо-настир" или „монолог". Монахът е човек, който се опитва да бъде самият себе си, който се опитва да дефинира своите граници и който- се опитва да съществува отделно от това тотално съществувание. Цялото му усилие е егоистично. То непременно ще се провали - никой монах не може изобщо да успее.

   Можеш да успееш единствено само с Бога, никога против Него. Можеш да успееш единствено само с цялото, никога против него. Така че ако си обезсърчен, в дълбоко нещастие, помни: ти създаваш това нещастие. И при това го създаваш с помощта на един неуловим трик: бориш се против цялото.
   Така се случило веднъж (сигурно е било по време на дъждовен сезон като този), че селската река придошла. Хората се завтекли при Настрадин Ходжа и му казали: - Жена ти падна в придошлата река. Тичай бързо! Спасявай я! Настрадин хукнал. Скочил 6 реката и почнал да плува срещу течението. Тези, които се били събрали да гледат, завикали:
-  Какво правиш, Настрадин? Жена ти едва ли е отишла срещу течението - потокът я е отнесъл надолу.
Настрадин викнал:
-  Какви ми ги приказвате? Познавам жена си, тя може само срещу течението да е отишла!
   Егото е винаги усилие да вървиш срещу течението. Хората не обичат да вършат лесни неща. Преди да ги вършат, те искат да ги направят трудни, мъчни. Хората се наслаждават, като вършат мъчни неща. Защо? Защото когато се изправиш пред нещо трудно, егото ти става по-фино, изостря се - има предизвикателство.
   Когато първата група изкачила Еверест, някой попитал Едмънд Хилари: „Защо пое този риск? Беше опасно - мнозина други преди теб умряха и не можаха да се изкачат." А човекът, който задал въпроса, не бил в състояние да разбере защо хората непрестанно се опитват да изкачат Еверест и погубват живота си. Какъв смисъл има това? Какво толкова има там?
   Твърди се, че Едмънд Хилари отговорил: „Не можем да сме спокойни, докато този Еверест остава непокорен. Трябва да го покорим!'1 Няма какво да спечелиш от това, но самото присъствие на непокорения Еверест е предизвикателство. За кого е предизвикателство? - за егото.
   Наблюдавай собствения си живот - много от нещата, които правиш, са само заради егото. Искаш да си направиш голяма къща - къщата ти, такава каквато е, може да ти е напълно удобна, но ти искаш да си направиш голям дворец. Този голям дворец не е за теб, а за твоето его. Така както си, можеш да се чувстваш напълно удобно, но продължаваш да  събираш пари - тези пари не са за теб. те са за егото. Докато не си станал най-богатият човек на света, как да си почиваш?
   Но какво ще правиш, ставайки най-богатият човек на света? Ще ставаш все по-нещастен и по-нещастен - защото конфликтът с цялото,с вселената поражда само нещастие. Нещастието показва, че си в конфликт. Така че не хвърляй своята отговорност върху някой друг. Ти се бориш срещу цялото, кой тогава е виновен за твоето нещастие?

 

 

"За творчеството" Ошо, превод Николай Тонев

 

Полезни връзки

instrukcii.info