Хората Вечно Искам - повече

Специално внимание
заслужават някои „хронични нещастници” и тяхната техника за насаждане на
страдание, която обаче не се основава на пасивно поведение, а на усилена
работа.
   Техен събирателен образ е човек,
когото всички познаваме – името му е Вечно, а презимето му е Искам-повече.
   Вечно Искам-повече има честит живот:
добра работа, хубаво семесйтво, прекрасен дом в предградията...
   Но когато го попитаме какво дава
смисъл на живота му, той изброява само нещата, които липсват. Иска повишение на
заплатата и издигане в службата, и по-голям автомобил, и по-луксозна къща, и
пътуване до Европа, и иска всичко това сега.

   Най-ужасният миг в живота му се
повтаря в края на всеки месец, когато вземе заплата и установи, че не е получил
нито лелеяното повишение, нито желаното увеличение. Машинално сравнява своите
очаквания с действителността и измерва нещастието си. Най-лошото е – в това съм
сигурен, - че нищо няма да се разреши в деня, в който Искам-повече бъде
назначен за началник, защото незабавно ще започне да желае да стане генерален
дректор. Вечно Искам-повече е от хората, които всеки път, когато с цената на
големи усилия успеят да подобрят действителността, съзнателно или несъзнателно
повишават очакванията си пропорционално на постигнатото, така че нещастието да
продължава да съществува и да бъде оправдано.
 
   Ако не искаме да приличаме на нашия
приятел Вечно Искам –повече, ако искаме да бъдем щастливи, трябва да работим
повече върху очакванията, отколкото върху действителността; повече върху онова,
което търсим, отколкото върху онова, което намираме.

   Последните изследвания показват, че
незадоволените очаквания са основната ( ако не и единствената) причина за
личностните кризи на зрелите мъже в консуматорските общества като това, в което
живеем. След навършването на определена възраст много хора (най-вече мъже)
осъзнават, че личните или професионалните им постижения не отговарят на
предварително изградената им представа за това какво е трябвало да постигнат.
Нещастието, което изпитват при осъзнаването на разликата между очакванията и
действителността, е основният катализатор за лините им сътресения, които
обикновено водят до тежки депресии.

   Разбира се, отклонението не се дължи
на това, че в живота на този човек не е имало постижения, а на нездраво
поведение – като това на нашия познайник Вечно Искам-повече, чийто порок го
подтиква да повишава очакванията си в същата степен, в която подобрява
действителността...
 
 
...Има
хора, които се стараят да не приключват и да не забравят нещата, които е
невъзможно да получат, и те са съвсем наясно с това. Тези хора предпочитат
доброволно да подхранват мисълта, че „ако избраният от мен човек не иска да ми
даде онова, което желая, то тогава никой не може да ми го даде!”
 
 ...Ако
искаме да бъдем откровени със себе си, трябва да приемем, че потребностите,
ИСТИНСКИТЕ, а не капризите – нямат лице, адрес, име или фамилия.
 
 
 
Мисленето
на много родители от миналия век диктува , че за да бъдем някои, трябва да
изпъкваме сред околните, от което логично следва , че се налага да се
състезаваме не само с тях, но и с всички останали.

   Да се състезаваме и да печелим... за
да сме някои в този живот.
   ...Без дори да се замислим защо го
правим, прекарваме живота си, втренчени във всичко около себе си и изпадайки в
абсурдни сравнения с другите.

   Понякога изглежда , че колкото и много
да притежаваме, то не е достатъчно, ако съседът, някой наш съдружник или
далечен братовчед има малко повече.

   Има ли изход?

   ... Ако наистина не искаш да живееш в
свят, изпълнен с очаквания, недей непрекъснато да се сравняваш с другите.

   Не оценявай това, което имаш,
съпоставяйки го с онова, което притежава другият.

   Не се поддавай на безразсъдството да
преследвш целите, които е постигнал другият.
 

Трите въпроса.Кой съм?Накъде отивам? С кого?, Хорхе Букай, изд."Хермес"

 

Полезни връзки

instrukcii.info