... Баща ми и брат ми дойдоха да ме приберат от казармата. По това време вече ме изписваха от болницата, където останах половин година. Инвалидизиран.

   Лекарят връчи на баща ми плик  с историята на заболяването – диагнозата ми и кратка информация за проведеното лечение.

   А на мен каза: „Излез в коридора, поразходи се.” И отведе баща ми и брат ми в кабинета си. Беше ми обаче интересно каква е болестта ми. Нали разбирате? И влязох в съседната стая, за да подслушам какво си говорят.

   Изведнъж чувам, докторът казва: „Направихме всичко възможно, но му остават най-много няколко месеца живот.”

   Първата ми реакция знаете ли каква беше?

   Сякаш изведнъж се видях в бяла матова колба съвсем сам. Там беше пълна тишина и ужасна самота.

   Опомних се на покрива. Оказа се, че съм отишъл в лечебната сграда, качил съм се на петия етаж, после на покрива, прекрачил съм бордюра и стоя. Искал съм да се хвърля. Защо са ми тези броени месеци? И внезапно си спомних.

   Баща ми е с бронхиална астма. Тримата сме далеч от дома, един ще се върне – майка ми няма да го понесе! Помислих си: тръгвам. Прибирам се в къщи. Там ще го направя. Защо не? Ден повече или по-малко...

   Три денонощия и половина пътувахме с влак.

   Аз лежах, гледах хората...

Скъпи мои!

   Ние всички си представяме, че някой така или иначе ще умре, но не и аз. Така мислим всички! Някой ще се поболее тежко, но не и аз!

   Аз ще живея сто години, ще воня и ще тровя околната среда. С мислите си. Защо, какво си помислихте? Вие все такива си ги мислите, драги мои.

   Всички вие или мнозина от вас се занимавате с глупости. Когато ви остане един месец живот, веднага ще смените ценностната си система. И ще видите как изобщо няма да ви интересува какво си мислят хората за вас. Изобщо няма да ви е грижа какво работи най-добрият ви приятел. Хич няма да ви пука за хорските ценности. Аз го изживах.

   Прибрах се в къщи. И от ден на ден ми ставаше все по-трудно, трудно, трудно.

   На около дванайсет километра от къщата ни започват Памирските планински вериги. Там има три скали с височина докъм три километра и с отрицателен наклон. Наричат се „Трите моми.”

   Реших да изпълня желанието си – исках да се хвърля точно оттам. Запътих се към планината, към четири следобед стигнах.

   Но желанието и изпълнението са различни неща. Нали?

   Просто седях там. На едно място, откъдето едно време летяхме с делтапланер. Мястото е по-високо от телевизионната кула в Останкино.

   Гле-е-едах, гле-е-едах скалите... И от тази височина човешкият живот изведнъж ми се стори толкова малък, незначителен, същинска песъчинка! А колко амбиции! По-големи от планини!

   Седя и си мисля: аз съм само на деветнайсет. Защо умирам? Как стигнах до тук?

   Спомних си училищните години. Спомних си всичките си педагози, които казваха: това е бяло, това е черно, учеха ме на ум и разум, наливаха ми знания в главата...

   Така потънах в спомени, че не усетих кога изгря луната. Изглежда, вече беше към среднощ. Но какво от това?

   Междувременно заваля сняг. Долу се стелеше лек есенен дим, а тук – сняг. Аз бях само по сандали.

   И внезапно ме прониза една мисъл и мощно озарение като вълна премина през цялото ми тяло!

   Този доктор, дето каза, че дните ми са преброени, той пък какъв е – да не е Бог? Той да не е Господ Бог?!

   Оттогава чуя ли: „Докторът каза, че това е неизлечимо!”, отговарям само едно: „Хич не ме интересува твоят доктор. Плюл съм на мнението му!”

   Защото истинският лекар ще каже: „Аз не знам как се лекува това, но вие търсете, непременно ще откриете.”

   Което се случва много рядко. Но пък истинското говедо с бяла престилка веднага може да се разпознае по думите: „ Това-а-а е неизлечимо!”

   Иде ми да му се сопна: „Защо не кажеш, че просто не знаеш как се лекува! Да не си Господ Бог?! Къде ти е ореолът? Ореол нямаш, но опашката ти виждам!”

   Та там, в планината, у мен май умря нормалният човек, който оперира с общоприети понятия и ценности.

   Гледах звездите и внезапно  разбрах: ще живея! Ще живея въпреки всичко! Ще побеждавам въпреки всичко!

   „Къде на майната си зимуват звездите по пладне, или как да прилапаме един милион решения”, М. Норбеков, изд. „Жануа ‘98”