Всяка отправена към мен обида е тухличка в градежа на израстването ми

 

 

   За какво е злото? За какво е мракът? За какво е болката?

   А какво щяхме да правим, ако нямаше зло?Само в доброто отдавна да сме умрели, защото няма накъде да се стремим. Тогава изобщо нямаше да се прави нищо. Тогава човек не би имал какво да върши на тази земя.

   Как бихме разпознавали светлината ако нямаше мрак?

   Ако летите в мътилка от облаци, се обърквате – губите ориентация. Ако няма зло – губим ориентация. Между злото и доброто има точка, на която стоите и гледате накъде да поемете.

   Накъде щяхте да се движите, ако не беше стимулът на болката?

   Всъщност, знаете ли какво е „стимул”? Стимул е бодило, остен, островърха тояга, с която подкарват магарето с удари по задника да тръгне в нужната посока. Разбрахте ли ми намека?

   Добре. Сега работите от все сърце и аз съм длъжен да ви отвърна със същото. Ще ви разкажа за моите обиди.

   Къде щях да съм сега, ако не бяха хората, които ме изтезаваха в казармата? Защо? Не знам.

   Защото не пиех с тях шльоковица? Но ако не бяха те, щях да специализирам в съвсем друга област. Преди казармата бях художник, специалист по стенопис.

   Те бяха деветима срещу мен.

   И досега го помня: лежа на циментовия под, ботушите им хвърчат право в лицето ми. Всичко ме боли, главата ми тътне. През нощта не мога да мръдна, тялото ми е като от памук, целият съм в синини. После те се върнаха. И всичко започна отново.

   Така всеки ден по няколко пъти.

   Многократно се опитвах да отговоря на ударите с удар, това още повече ги озлобяваше, а силата беше на тяхна страна.

   Най-накрая ме хвърлиха от третия етаж. Не бях усетил, че са ми вързали краката с кабел. Когато ме вдигнаха обратно, духът ми вече беше сломен.

   После ме изправиха. Най-дребният, гнусен като чакал, гаден запъртък каза:

   - Бий се с мен! Един срещу друг.

   Той ме биеше, аз стоях и търпях. Защото ме беше страх.

   Те не само ми съсипаха бъбреците и всякакви други органи. Те осакатиха духа ми. Те ме стъпкаха като мъж. Аз станах страхливец. Как мислите, прощава ли се подобно нещо?

   Външното страдание на тялото беше само драскотина в сравнение с дълбоката рана в духа.

   Да знаехте само колко години и труд похабих, за да се реабилитирам пред самия себе си!

   От казармата излязох инвалид. Прибрах се в къщи сломен, смазан, унищожен. Плюс всички гадни болежки. Когато окончателно разбрах, че почти не остана време, реших поне да отмъстя.

   Казах на родителите си: „Заминавам в града, да съм по-близо до болницата.” А всъщност заминах да се науча да се бия.

   Пристигнах в града. Наех малка къща за четиридесет и пет рубли. Записах се в разни групи по карате. Започнах да се обучавам на ръкопашен бой. Превърнах малкото дворче в спортен салон. Тренировки, тренировки, тренировки. И по време на тези самоизтезания непрестанно виждах мислено мутрите на моите палачи.

   Аз не удрях боксьорски круши и тренажора макивара, а биех всекиго от тях. Чупех не тухли, а костите на тези мерзавци. Тренирах през цялото си свободно време между лечението и припечелването за издръжка.

   Запознах се със съседа, той се оказа боксьор, майстор на спорта. Помолих го: „Потренирай ме и ме сбий едно хубаво!” Исках да имам имунитет за предстоящите удари. След няколко тренировки той ми каза: „ Ти си направо психясал! Биеш се истински! Аз да не съм ти санитар от лудницата!”

   След година и два месеца разбрах, че няма за кога да отлагам. Времето, което ми бяха отпуснали лекарите, беше изтекло, а аз още бях жив. И болестта, не че отстъпи, но състоянието ми не се влошаваше.

   Кой и как ми помогна окончателно да се излекувам, вече написах в предишната си книга. Да не се повтарям.

   После пътувах из бившия Съветски съюз, издирвах нападателите си. След казармата те се бяха разпилели по родните си места.

   Питах всекиго:

   - Помниш ли ме, гадино?

   Сега искам да знам защо ме бяхте осъдили на смърт? Ти трябва да знаеш, че си убиец!

   Ето ме пред теб. Аз умирам. Ти превърна живота ми в ад! Дойдох да ти върна тъпкано твоята несправедливост.

   Тогава бяхте деветима, ти беше храбрец, ти беше герой, докато риташе падналия. А сега ми покажи геройството си, когато сме един срещу друг! Покажи ми, че си мъж! Но аз няма да те убия. Ти до края на живота си трябва да запомниш, че си чакал, подъл убиец.

   Помня тези думи и досега, защото на всяка тренировка ги повтарях при всеки удар. Подред издирвах, излавях и наказвах всяка от тези свине в мъжки облик.

   Милицията вече беше по петите ми. Преследваше ме съвсем законно. Превърна ме в дивеч, но аз бях хищник. Исках само едно: да успея да стигна до следващия мерзавец и да го разкъсам.

   Ала започнах да усещам страдание – след всяко наказание на поредния ми палач.

   Нещо не беше наред. Аз не биех същите хора. На шестия разбрах: те не са онази озверяла банда във войнишки униформи, загубили човешки облик. С шестия отидохме в един ресторант. Поговорихме си най-сърдечно. Поговорихме си и той ме предаде на милицията, вкара ме в следствената килия, както си е редно.

   Но изобщо не ми пукаше, вече беше късно. Бах зарязал хемодиализата и започнах да се самоотравям. Умирах.

   Свестих се в болница. Оказа се, че съм изпаднал в кома. Разпит след разпит. Те май разбраха, че и без тяхната човешка присъда съм осъден на смърт. И ме пуснаха.

   Последните трима така и не наказах. Проумях, че съм им простил. Проумях, че не чувствам повече ярост. Не чувствам нищо освен пустота.

   Върнах се. По навик продължих тренировките. Но сега моят враг беше болестта! От все сърце искам от тези страници да им кажа: благодаря, приятели. Наричам ги приятели и го казвам искрено!

   Благодарение на тях стигнах до шампион по карате на СССР – сребърен медал. Вече имам черен пояс трети дан. Те ме направиха единствен притежател на черен пояс девети дан по сам чон до.

   И тъкмо благодарение на тях  придобих един навик: когато всички други се отчайват, у мен се пробужда войнът.

   Приятели, ако един ден излезете от къщи и откриете отпред свой бронзов бюст с изписана благодарност, да знаете – това е мое дело! Да знаете! До края на дните си ще съм ви благодарен за урока по мъжество.

   Можех да стана художник, и не станах. Благодарение на нападателите си съм такъв, какъвто съм, и това ми харесва. Поглеждам назад към миналото и виждам: всяка отправена към мен обида е тухличка в градежа на израстването ми.

   Наскърбявали са ме не по-малко, отколкото вас.

   След двайсет и две години срещнах още една ужасна своя оскърбителка. И от все сърце благодарих на тая жена, която някога беше глупаво момиче и ме засегна.

   Когато родителите ми направо ми досадиха с безкрайните си въпроси „ Кога най-после ще се ожениш?”, аз реших да се оженя. Взех да оглеждам девойките като потенциални годеници. Избрах една. Поговорих с нея. Тя прие. Тържествено заявих на родителите си: „ Пращайте сватовници! Женя се!”

   След няколко дни разбирам, че тя просто се е подиграла с мен. Казала, че няма да се омъжи за беден бояджия без висше образование.

   Почувствах се като оплют. Разбрах, че в мен пак се пробужда хишникът.

   Заминах за града, където тя учеше за медицинска сестра. Срещнах се с нея и й казах:

   - Знаеш ли, дойдох да ти благодаря. И съм благодарен на Господ, че ми помогна да опозная теб и семейството ти, преди да се оженим. Ами ако се бях оженил за теб?

   Запомни, аз не съм беден, а просто не се нуждая от богатство. Благодарение на теб и на родата ти реших да поправя грешката, за която ми отворихте очите. Образование ли?

   Аз уча, и то отдавна!

   Висше образование не ми е нужно. Но благодарение на вас реших да следвам. Ще имам образованието и богатството, на които държат обикновените хора. Така реших! Слава Богу, теб няма да те има в живота ми.

   След месец и половина влязох в института. А след четири години вече бях милионер. След пет – мултимилионер. Но професор и академик станах не поради обида.

   Двайсет и две години по-късно пътувах близо до онзи град. Сетих се за нея, отбих се да я видя, едва я познах... А колко пъти през всички тези години бях пътувал натам и нито веднъж не си бях спомнил за нея! Седяхме, смяхме се, шегувахме се. Оказа се, че тя е в течение на живота ми. Каза: „Длъжник си ми, задето бях музата на всичко, постигнато от теб.”

   Ами ако, не дай Боже, тази обида не беше се случила в живота ми?

   За всичко научено трябва да сме благодарни. Ритниците на онези хора ме накараха да направя две-три крачки повече в живота.

   Нека прощаваме с благодарност!

 

 

 

   „Къде на майната си зимуват звездите по пладне, или как да прилапаме един милион решения”, М. Норбеков, изд. „Жануа ‘98”

 

Полезни връзки

instrukcii.info