Страхът да не разочароваме близките си

   - Какво ви притеснява по-точно? – попита той с тон, подканващ към откровение.
   - Ами как да ви обясня... произхождам от семейство, което цени единствено интелектуалните професии. Родителите ми ме подткнаха да завърша висше образование. Бих казал дори, че не ми оставиха никакъв избор. В моето семейство уважават, кажи – речи , само учените и преподавателите. Останалите професии ги смятат за несериозни...
   - Те са в правото си да имат собствено мнение, а вие сте в правото си да правите каквото пожелаете с вашия живот.
   - Ясно е, че на моята възраст нямам на кого да давам обяснения, но за тях това ще бъде страшен шок! Страхувам се, че много ще се натъжат.
   - А притесняват ли се, като виждат с каква неохота упражнявате професията си? Идвали ли са да ви окажат подкрепа?
   - Всъщност не са.
   - Ако наистина ви обичат, какво според вас ще предпочетат, да си останете нещастен и потиснат учител или да се превърнете в щастлив фотограф?
   - Погледнато по този начин...
   - Именно така трябва да се гледа - ако обичаме хората само когато поведението им съответства на нашите идеали, това не е обич... Затова вярвам, че няма от какво да се опасявате от страна на тези, които ви обичат. И в семействата, в които хората се обичат и са силно привързани един към друг, всеки трябва да живее собствения си живот. Похвално е да се съобразяваме с въздействието, което оказваме върху околните, за да не им вредим, но не винаги сме в състояние да се придържаме към желанията им, още по- малко към оценката, която ще дадат на нашите постъпки. Отговаряме само за собствените си оценки. Не и за чуждите мнения.

 

„Човекът, който искаше да бъде щастлив“, Лоран Гунел

 

Полезни връзки

instrukcii.info