Приказка за прошката

 

   Рицарю мой! Зад всяко дърво в тази гора има тъмница. Във всяка тъмница има някой, на когото не си простил. Колко са?

   Вдигни лъка и пусни стрела! Извиси се над прашните дни! Огледай отвисоко живота си. Какво виждаш?

   Ти вървеше по пътя на живота и към теб вървяха хора. Много, много хора. Какво им даде? Какво взе от тях? Какво ти остана?

   Някой свърна, някой си отиде, някой остана завинаги с теб. А някой – ето, върви редом с теб, а всъщност е далеко, далеко.

   Намери всеки, потърси всички.

   Не им пречи да се появят.

   Нека всеки лично разкаже болката си, сподели обидата си.

   Погледни всеки от позицията на днешния ден.

   Миналото няма да се върне. То си е свършило работата и си е отишло. Благодари му и го остави да си върви. Защото в гората на този живот никой не идва при нас току-тъй. Всеки, койото е идвал при теб, е твой Учител. Всяка среща е урок и същевременно подарък.

   Изслушай всеки, поговори с всеки.

   Сподели какво ти горчи и досега и го остави в миналото. Да си върви – сбогом с любов...

   Освободи всекиго от тъмницата, Рицарю, мой! Освободи и себе си от затвора на горчилката, от затвора на враждебността, на омразата, на глупавите скарвания, на ненужните думи, от затвора на отминалите обиди.

   Сбогувай се, пошепни сърдечна дума на любов. Целуни миналото ако можеш. Ти можеш, знам! Нека не е веднага, нека е постепенно, ще можеш да го направиш!

   Забелязваш ли как след всяка среща в твоя лес става все по-светло? Добре. На прав път си, Рицарю мой!

 

   Цитадела насред гъстата гора. Стените й са вкопани дълбоко в земята. Стените й се издигат високо в небето. Не можеш да я заобиколиш, не можеш да я отминеш. Това е крепостта на душата ти, това е занданът на сообственото ти сърце.

   Колко пъти сам си затварял там болките си, колко пъти си запирал вътре страданията си, заключвал си вътре горчивите мисли, които ти пречат да живееш. Ти сам подсили тези стени с упреците си, кой ще ги разруши сега?

  Само ти!

   Ето циферблата на високата кула. Този часовник показва времето в години. Стрелките му сега сочат твоята възраст. Ако можеш да ги върнеш...

   Възползвай се от лоста-памет и се върни назад – стъпка след стъпка, година след година.

 

   Опитай да изживееш живота си в обратна последователност. Година, две, три, десет назад. Какво виждаш?

   Спомни си пораженията. Спомни си несполуките. Спомни си, как си предавал себе си. А може би си предал някой друг? Спомни си болките и раните. Спомняй си ги една по една и ги пускай да си вървят...

   Тези рани, предателства, загуби – всичко онова, за което се измъчваш от години – са просто камъни, камъни в душата ти. Колко години си ги мъкнал! Всеки от тях е събитие, за което си спомняш.

   Подготви всичките си оръжия: лоста, стрелата и меча. Разбий камъните! Нека се срутят, нека се строшат на парчета, нека станат на прах. Нека изчезнат в земята, в преизподнята, в пъкъла, в безкрайността.

   Колко бяха преди двайсет-трийсет години? Ето – началото на любовта. О, колко е болезнена несподелената любов! А ти мислеше, че е отминала и се е забравила?

   И пак назад. Помниш ли? Училището. Какви рани! Заради какво презираше себе си? Заради какво се мразеше? Да си върви...

   Спомняй си и прощавай. Пускай спомените да си вървят. Поредният камък да лети в бездната. Още един, втори...десети. Защото прощаваш, прощаваш.

   Гледай! Стената поддава! Проломът е все по-голям!

   Вече можеш да влезеш в крепостта.

   Колко е тихо тук, вълшебно... ромоли вода и прекрасен килим от цветя лъха чудесни аромати.

   Почини си, безстрашни мой Рицарю! Почини си от скърбите и нещастията. Почини си от изживените години. Почини си от болките и тревогите. Почини си от всезнайството и скуката.

   Ти ли си, Рицарю мой? Не мога да те позная. Къде са доспехите ти?

                                                     На дланта – перце.

                                                     На бузата – снежинка.

                                                     На носа – лунички.

                                                     На устните – усмивка.

   Тичаш и падаш, плачеш и се смееш. На колко си, малчо? Как се казваш?

  

   Поседни на веселата тревичка, поприказвай си с мъдреца щурец. Какво си примижал като коте? А, слънчицето целува очичките ти? Я виж как блещукат крилата на пеперудите! Като пораснеш, и ти ще си с крила. Но засега...

   Приказката свърши.

   Или това е само началото?

 

Печелиш, ако:                          Засега губиш, ако:

усещаш лекота в гърдите,        усещаш тежест в гърдите,

очите ти са навлажнени,           очите ти са сухи,

устните ти се усмихват,            устните ти са свити,

иде ти да прегърнеш всеки,      искаш да се скриеш в ъгъла,

ведро ти е на сърцето.              тежко ти е на сърцето.

 

 

„Къде на майната си зимуват звездите по пладне, или как да прилапаме един милион решения”, М. Норбеков, изд. „Жануа ‘98”

 

Полезни връзки

instrukcii.info